Драгомир Йосифов диригентът на "Приказки за песента"

Срещаме те с един диригент, който респектира с аурата и знанията си. Драгомир Йосифов е завършил Музикалната Академия и се развива още като композитор, експериментиращ с авангардни техники и естетики. Негови произведения се изпълняват на множество популярни форуми за нова музика по цял свят, а след броени дни той ще дирижира Ансамбъл Accordati по време на “Приказки за песента”.

Можем ли да наречем човешкия глас “инструмент”?

• Метафорично да. Това е така доколкото инструментът е пособие, сечиво, помощник при изваждането на нещо, при изработването на нещо, в този смисъл човешкият глас е инструмент, той показва най-съкровеното у човека, той го изкарва. Чисто технически нещата са много специфични. Обикновено човек е свързан с инструмента си, инструментът стои извън неговото тяло, а в случая - самият човек е инструментът. Можем да опишем техниката на образуване на човешкия глас, как се усилва неговата звучност, как се контролира, как се освобождава и стига до останалите хора. Но в крайна сметка заключваме, че човешкият глас е самият човек, ти сам си инструмента.

Също както при свиренето на инструмент, за овладяването на гласа са нужни много години…

• Всеки може да пее някак. Както и всеки човек с нормален говорен апарат може да говори. Но за това да направиш гласа инструмент на съкровеното, да можеш без технически препятствия свободно да се изразяваш с гласа си, се иска много време, практически цял живот. Гласът е фин инструмент. Това човек да може да бъде свободен да разполага с гласа си има и някакъв възрастов предел, който е строго индивидуалнен разбира се. Ето например Монсерат Кабайе беше наскоро в България и въпреки някои неизбежни поражения, които високатата й възраст е нанесла, тя пее. Много зависи от това как човек се отнася към гласа си, дали не го преексплоатира, дали не злоупотребява с него, дали крещи, дали го употребява за лошо, гласът е за добри неща.

Какви са най-съществените разлики между дирижирането на хор и на оркестър?

• Римски-Корсаков го е казал навремето: “Дирижирането е малко мътна работа”. Основна разлика е, че човекът застанал пред хор е очи в очи със своите хористи. Оркестрантите имат да изпълняват много сложни и дълги музикални текстове, обикновено гледат диригента с периферен поглед. Оркестърът е една много сложна машина от различни механизми и има повече нужда от контрол, направляване, удържане. Докато при хора човешкият контакт е по-пряк. Може да се каже, че диригентът предизвиква звука на хориста, дали ще бъде остър, жесток, объл, топъл, всички нюанси идват от диригента. Затова моят учител Васил Арнаудов казваше – “Диригентът – това е неговият хор. Хорът – това е неговият диригент.” Връзката е много директна.

Имаме ли добра школа за диригенти у нас?

• Мисля, че да. Аз завърших Консерваторията по време, когато там преподаваше Васил Арнаудов, изключителен музикант, фантастична личност, уви, това никога няма да се повтори и каквото и да разказвам на по-младите генерации за него, ако човек не е усетил обаянието му, не е същото – това е непредаваемо. След него нареждам проф. Георги Робев, при когото също съм учил, проф. Сами Видас, Димитър Русков… без съмнение имаме школа.

“Приказки за песента” е концерт, много различен от всичко досега, в него няма оркестър, какво да очакваме?

• Има един инструмент – пиано, който децата вече познават. Сценарият е така съчинен, че на моменти им напомня неща, които са научили. Подпитваме ги например на кой познат инструмен им прилича сопранът или пък ниският мъжки глас…

Сподели ни повече за Ансамбъл Accordati?

• Ансамбълът се състои от 10 души, млади певци, една част от тях са пеещи хорови диригенти. С всички тези хора сме се срещали в една или друга формация и сме работили заедно. Поканата от Фортисимо Фамилия да направим този концерт се оказа добър повод да се съберем най-после и работата тръгна съвсем леко и естествено, надявам се в събота и неделя това да си проличи. Със сигурност ще се запазим като състав и ще работим и в бъдеще заедно.

В какво виждаш смисъла, най-големите ползи от програма като Фортисимо Фамилия?

• След 10-15 години да има публика. Това, с което музикантите се занимаваме да има към кого да го отправим. В момента по отношение на публика сме в криза. Това е не само в България, но при нас се усеща много остро, защото има едно или две поколения, завихрени от събития и промени, които бяха изпуснати като публика. Разбира се никой не вербува публика, човек си отглежда публика. Не можеш да я наемеш, не става на сила. Човек не бива да вини публиката. Публиката в крайна сметка винаги разбира, най-вече разбира, когато я лъжат, когато музикантът не е честен с нея, когато не си е свършил работата, когато не е добросъвестен и не изпитва радост от това, което прави. Безрадостно музициране – това е най-страшното. Това е оксиморон, защото не е възможно човек да прави музика без радост. Публиката все пак идва да види нещо истинско, което да я докосне.

Какво би казал на родителите за “Приказки за песента”?

• Всъщност и родителите се образоват покрай децата си. Пеенето е най-човешката форма на музициране, най-спонтанната, най-въздействащата. Има някои неща, в които гласовете са съчетани като в букет, има приключение. Интересна е конфронтацията между Милица и Орлин, джаз певица и поп певец, и един класически школувани музиканти, които също влизат в играта. Така ще се види как гласът се променя, сменя цвета си, в зависимост от това какво иска да изрази. Тази игра на гласовете е много интересна. Инструментите имат по-ограничен регистър, докато гласът може почти всичко.